За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
Споделих своето заключение с нашите дипломати — те скептично вдигнаха рамене — вероятно в такива магазини си попадал.
— Е, добре — викам им — хайде да попадаме заедно.
Юрнахме с един от тях новата му „Тойота“ — от улица в улица, от квартал в квартал. Ако точно в този ден ни е следила японската полиция, респект сме й вдъхнали. „Я па тия българи колко са капризни. Цял свят се възхищава на нашия пазар, те все не могат да намерят, каквото търсят…“
И ще се окаже права японската полиция, защото ние наистина не намерихме каквото търсихме — японец на витрина!
Този факт много значи и много обощава. Щом не се е покачил сам на припек и на ачика, явно японецът го смята за недостойно. Това е сигурно. А щом е недостойно и е поставил там белия човек, значи то не е от първа обич и неудържим възторг пред дългите куклени клепки на шведката. Това е едно недвусмислено дистанциране от белия човек, едно мълчеливо безобидно, ненатрапчиво, ала категорично себеунижение…
И отговор на онзи въпрос какво мисля за себе си и за нас японецът — и вчера, и днес, и по-нататък…
Бях започнал с избора на кимоно. Ще гледам — рекох — как става тая работа. Тук, в Япония, ако не я видя, къде ще я видя. И меката подметка на „Сърп и чук“ прекрачи не един път прага на голямите фирмени магазини за кимона по „Гинзата“.
Момичето в асансьора ми удари дължимото темане, пусна си магнетофончето със своите мили японски любезности. Асансьорът нежно се заклати в своя тунел. Пак поклон, и ето ме в царството на кимоната.
Едно време като бях дете един мой съученик се беше подлъгал с един по-голям дангалак да ограбят кооперативния магазин за домашни потреби. Хванаха ги, разбира се, веднага. Доведоха моя съученик в класа.
Класният го пита:
— Е, какво видя в тъмното, като си влязъл да крадеш?
Той отговори:
— Какво видях ли? Кутийки, кутийки, другарю, да ти се завие свят!
И аз така сега — това, което видях, бяха кимона, кимона, цял свят да облечеш в тях, светът ще свърши, те ще хартишат!
Загледах се как една сан си избираше плат за кимоно. За час и четиридесети пет минути й свалиха целия щанд и пак го качиха. Но платовете все не й харесваха, все не ставаха за вече понетежалата й талия и явно понатежалата кесия на мъжа й… Ама и аз не бързах и си викам: „Ха да видим сега на коя от двете страни ще издържат нервите повече.“ Едната не харесваше, другата сваляше. Свърши се щандът. Всичко се преобърна, като че ли тая японска лелка не беше клиентка, ами тайфун, нахлул на шанда за кимона, за да го разровичка и разпердушини.
Като се свършиха платовете в магазина, продавачките отидоха в складовете. Появиха се за целта още момичета, появиха се и още платове. Откъде извираха тия момичета, откъде се пренасяха платовете — само господ бог би могъл да знае… Ни шум, ни врясък, ни пот под мишниците, ни отговор. „Друго нямаме! Утре ще получим!“ Дали, викам си, докато тая богата и, както вече казах, попрегоряла булка, избираше, съветвайки се с една частна своя консултантка, която прелестно опипваше коприната, дали през това време момичетата не прескочиха на бърза ръка и до предприятието-производител, та още да покажат, още да донесат от тия платове за кимона, които струват от една заплата на тия момичета до целогодишната им заплата, че и два пъти повече. Не се умориха, не се намръщиха продавачките. Купувачката донейде я кара и тя с усмивка — все пак японка беше. После обаче женското надделя над японското, защото като все не си харесваше плат, който да я прави с двайсет, трийсет години по млада, тя се показа и жена. Ама женище — такова да си имаш в къщата, че да ти заобръща душата, както тука обръща рафтовете и складовете… А момичетата все засмени, все любезни, все им беше драго, като че ли тая им беше първата и последната клиентка на тоя свят…
Търговията не стана. Усмивки на разочарование и най-дълбоко съжаление от страна на „Мицукоши“. Усмивки на съжаление и донякъде на извинение от страна на купувачката.
Леле, мале да сте ми в София, в ЦУМ да ми дойдете — там да ви видя как ще капризничите! Па ако ще не в Токио, ами зад Токио в родилен дом за първи път да сте изплакали.
Колко време привеждаха в приличен вид тия мили момичета целия кажи-речи етаж за кимона — вие ще кажете. Но доколкото можете да ми вярвате — нямаше повече от десет минути. За да се свърши по-бързо работата, още момичета наизлязоха — аранжьорки, сгъвачки, подреждачки на тия безкрайни и скъпи коприни. Всичко си отиде на мястото, всичко цъфна, всичко се засмя — като че тази недоволна и капризна виелица с късите крака и къносани коси не беше и минавала оттук. Кога и как бяха подбрани тия момичета, та бяха докарани комай до вратите на рая — с две голи ръце да плеснеш отдире им и ще хвръкнат. Едни от тях бяха завършили техникуми за обслужване на магазини — голямата част. От тези техникуми те идваха направо тук — в магазина на всемогъщия Меркурий — Мицукоши сан и неговите безкрайни разклонения от внуци и правнуци. Тия техникуми дават доста прилично образование за едно японско момиче. Но много греши онзи, който мисли, че като си вземе девойката дипломата и я занесе на управителя на магазина, той ще усуче мустак, ще плюе, ще размаже два пъти с крак плюнката си, после ще взема писалката от бюрото си, ще върти около ъгъла на листа върха на писалката — знак, че в това време началството размишлява и взема важни решения, докато пободе писеца и удари с тежкия печат късмета на момичето, като напише „На щанда за кимона!“ или „Аранжьорка с 25 000 йени основна заплата!“.